Преводът – копие на оригинала или осъвременяване на историята

Валтер Бенямин в своето есе “Задачата на преводача”1 застава пред задачата да укроти оригинала и превода през многообразни предизвиквания и контрадикции, повлияни от философията на един блестящ аналитичен ум. Той поставя литературното произведение в рамката на екзистенциалните усилия на човека като сложно проявление на физическото и духовното му съществуване в най-префинения и времетраен проект. Изкуството като проявител на човешката екзистенция е всъщност самата реакция на личния стремеж към осмисляне и трансформация на битието в нещо обективно, но индивидуално опростено, символно и относително рафинирано. Именно тази индивидуалистичност (субективност) на изкуството тревожи Бенямин и той пренебрегва публиката като мисли изкуството като незаинтересовано от възприемателя и неговата преценка. Тоест обективния образ на едно произведение не е това, което иска да покаже авторът. Така той противопоставя два градивни елемента на произведението на изкуството, които несъмнено могат да бъдат разграничени и овладяни – информацията, съдържанието и необяснимото, мистериозното, поетичното.

Всяко произведение на изкуството е символно, защото представя в сгъстен вид многообразен опит. Тук използването на символизация като термин влиза като че ли в трактовката на Мирча Елиаде за “познавателната сила на символа” и връзката му “с ирационалното, с несъзнателното, със символизма, с поетическите опити”. Той продължава като казва, че “символът разкрива някои аспекти на действителността – най-проникновените, които не се боят да влязат в противоборство с всяко друго средство за познание. Символите не са безотговорни творения на психиката, те задоволяват една потребност и изпълняват определена функция: да разголват най-скритите качества на съществото.2” И така Бенямин достига извода, че основно качество на литературната творба не е предаването на иформация, а по-скоро представлява функционалната символика на информацията за по-висши цели, стремеж към обобщения и културно-обусловени смисли. По този начин, преводачът на литературното произведение също трябва да бъде творец, поет-символизатор. Но това води към множество грешни подходи към акта на превода, а именно да се предава всичко друго, но не и информацията или да предава грешно съществена информация.

Освен практическата нужда от превода като представяне на определена езикова информация на разбираем за публиката език, има нужда също така от оценностяване на предавания чрез тази информация опит. Въпросът опира до това дали преводът е неободим и дали естеството на оригинала го изисква. Бенямин сравнява този комплекс с пример от човешкия живот. Той твърди, че едно събитие или случка от живота на един човек има значение за него дори ако всички са забравили за не. Тоест, едновременността на всичко, което се случва не е достатъчно условие за една безгранична толерантност към всяко проявление на живота, който ни обгражда. Разбира се интересът има различен диапазон за всеки отделен индивид или обществена формация. Бенямин обобщава, че всяко проявление на живота е пряко свързано с феномена-живот без да го повлиява.

Бенямин е естет на първо място, философ за чисто изкуство, което го изправя пред съмнения и тревоги относно прагматиката на превода. Той все пак се примирява, че от лингвистична гледна точка всяка една творба е преводима, независимо от това дали хората са способни да я преведат или не. Всичко завили от избора на система и подход. Но ако литературната творба е продукт на изкуството, то тя спада към класа на всички произведения на изкуството. Следователно преводът е копие на едно произведение, направено от друг материал. Понякога материалът е по-долнокачествен от този на оригинала. Езиковият материал на преводния език е по-неусложлив, отколкото този на изворния език. Тук може да се направи едно сравнение: например статуята на Давид на Микеланджело да бъде дублицирана от гипс, а не от мрамор или Джукондата от масло – с водни бои. Тук става въпрос за качеството на градивния материал. За езика качествените разлики могат да бъдат в областта на гъвкавостта на езиковите елементи, податливост на дълбинни препратки (исторически, културни), възраст, обвързаност със съседни и отдалечени езикови и културни системи, чистота на езика и т.н. (също както с гипса и мрамора). Но освен тревога за осакатяването на оригинала, Бенямин предвижда и друг вариант. Той твърди, че чрез преводите оригиналът се подновява и получава вечно-подновяващ се и богат цъфтеж.

В своите разсъждения за превода като литературен акт Бенямин използва различни подходи. Той прибягва до анализ чрез когнитивната теория и сравнява отношението между оригинал и превод с теорията за отражението. Образът, който се вижда в огледалото е отражение на реалността, но в двуизмерна проекция, следователно е непълен и недостоверен. Самата функция на сетивата и осмислянето на сетивното като отражение на действителността в осмислени отделни образи превръща познавателния процес в нещо меко казано субективно. Мислен в логиката на отхвърлянето на отражението като обективен и надежден познавателен опит – то и преводът не би бил възможен, ако единствената му интенция е подобието му с оригинала. Щом като не може преводът да бъде просто копие на нещо, което очевидно не е обективно в своята същност, то трябва да се търсят други параметри и процеси на творбата, които биха способствали един качествен превод и в крайна сметка превод, който да си струва и да поддържа живота на произведението.

Бенямин отхвърля сетивното, обективната вещественост, тленното и убива текста. След това започва да се занимава с т.нар. задгробен живот или след-живот (в смисъла на живот след смъртта) на произведението. В него творбата живее чрез своята история, своята слава, своите прераждания и трансформации. Този живот е породен и от смъртта на автора, а и от мъртвия в перспектива език.

Тук той визира как оригиналът претърпява трансформация. Думи с фиксирано значение могат да претърпят процес на узряване, устновеният маниер на литературния стил на писателя може да бъде потулен, притъпен за сметка на други присъщи за литературната творба тенденции. Свежото става банално, съвременното става старомодно както съдържанието и значимостта на великите литературни произведения подлежат на тотална трансформация през вековете. По подобен начин и езиците се трансформират.

Преводът не е просто стерилното равенство между два мъртви езика, а напротив той е натоварен със специалната мисия да следи узряването на езика на оригинала и родилните мъки на своя собствен. Да го осъществява в най-печалившата и подходяща за конкретния момент форма, нищо че всичко ново е добре забравено старо.


1. Benjamin, W. The task of the translator.
2. Елиаде, М. Образи и символи. С: Прозорец, 8–9