Кил Бил – смес на култури, стилове и много кръв

“Четвъртият филм на Куинтон Тарантино”, както обясняват наперено в подзаглавието на филмовите надписи, е още една несъмнена класика от режисьора, който вече промени изкуството с филмите си Глутница кучета, Криминале и Джаки Браун. От първоначалния изненадващ изстрел на Кил Бил до монументалния, държащ до последно в напрежение, финал, филмът е безмилостно напрегнат, разкъсващ публиката между желанието за още екшън и нуждата от една цигара за успокоение на опънатите нерви. Разказът проследява историята на Булката – как се приготвя и излиза да убие бившите си колеги, членовете на Смъртоносния змийски асасин отряд и техния лидер, енигматичния и безскруполен Бил. След като се опитва да напусне отряда на убийците и да се върне към нормален живот, Булката бива посетена в деня на женидбата си и става свидетел на убийството на брачния си партньор и всички гости, малко преди Бил да я вкара в четири-годишна кома с куршум в главата и негов зародиш в стомаха й. След четири години тя се събужда по време на платено изнасилване, връзва картинката и е много ядосана...

Твърд и лек, Кил Бил си играе с мрачната унила западна образност, ерата на Хонг Конгските бойни екшъни от 60-те и 70-те, влиянията на ритуалното самурайско фехтовално майсторство и японската анимация. Подобно на всичките си филми, и тук Тарантино не изневерява на способността си да смесва черния хумор с ужаса. Не е възможно да не се усмихнем над иконичните разделени екрани на Де Палма. Вероятно Ума Търман в жълтия си костюм е символ на почит към Брус Ли и неговия жълт костюм в последния му филм – Игра на смърт. Но дали Булката не е “просто още едно малко западно момиче, което си играе на самурай” – както О-Рен Ишии безочливо вметва.

Този филм е пример на Тарантиновата “ярост” – думата за привичния му парлив език. Сякаш гледаме цветна и окървавена кабуки сцена, която разкрива един зашеметяващо масивен турнир за многопластови кунг-фу и женски самурайски бой стилове, които смайват публиката. Това показва как Тарантино каталогизира най-мощните стилистични елементи на любимите му кинаджии от “старата школа” и ги трансформира в феноменално творчески и хипнотизиращ филм. Да, в този филм има голяма доза пленителна артистична самонадеяност. Яростно брутален и ужасно кървав! Толкова естетски оперен и поразително изкусен. Музиката и думите, които съпровождат сцените са поразителни. Те обвързват толкова точно настроенията със събитията. Филмът е в две части, но краят е заслужено достигнат след епически битки, които засрамват много от образците на жанра. Кил Бил е убедителна заявка за способността на Тарантино да открадва занаята от неговите идоли и да го прави свой собствен, смесвайки стила на класически култови филми с собствения си извратен усет за естетическо удоволствие. Дори в “Къщата на сините листа”, се вижда как Тарантино втъкава художествените стилове на Лусио Фулчи, Чанг-Че, Серджио Леоне, Куросава и Бъсби Беркелей показвайки на публиката едно забележителна монтажна възвишеност. Темите за предателството и отмъщението изпъкват силно. Всеки кадър и сцена сякаш крещи, непрестанното “Убий Бил и всички членове на неговия отряд”.
Саундтракът – главно японски артисти, изпълняващи американски стилове, е натрапчив: Тарантино скъсва с традицията да използва класически американски рок, но така постига перфектното настроение за филма. Има песни, които не са слушани преди, но странно се връзват с картинката.

Тарантино не си спестява ударите на зздравомислещите, създавайки, както един американски критик пише, “Най-насилствения американски филм разпространяван досега”. Изобилстват струяща кръв и летящи крайници, но режисьорът го прави със смайващ усет за стил. Нелогична е прекомерно фанфарната реакция на някои, които обвиняват за излишествата кръв, тъй като кръвта се лее с кофи и пръска на 3-4 метра от рани на отрязани крайници, което е нереалистично и комично преувеличено.
Ставаме свидетели на един танц на меча в силует, един в черно-бяло, един в красиво аранжирана снежна японска градина, дори и в анимационен вариант. Историята в Кил Бил е мининална и опростена, но целта на Тарантино е стила: отдава необходимата почит на Серджио Леоне, Че Чанг и Брус Ли, а после елегантно ги надминава.

Филмът не се препоръчва на тези, които не тачат ерата на Криминале. В героите на Тарантино има една странна енергия на решителност, целеустременост и инат. Липсата на страх у тях и вечната им иронична усмивка правят гледането на филмите му възможно. Това са филми против биологията и логиката на живота и чувството за самосъхранение. Неговите флми са 100 процента адреналин и който очаква нещо друго значи не знае какво стои зад името на Тарантино и извратената му физиономия.
Този филм е почит към техниката и изкуството на самураите, отмъщението и нестихващото преклонение на Тарантино пред очарованието на Ума Търман. Този филм е пълен с екстремно насилие и странни, интересни диалози в комбинация с добра игра и оригинална режисура. Ако си фен на предишните филми на Тарантино Кил Бил е задължителен за гледане, защото не бяга от добре познатия модел, но внася оригиналност и високо качество.